Макар зимата да е по средата си, 21-годишната Стела от ловешкото село Орляне живее в своя цветен свят. И твори. Щастлива. Лекарите я определят като „лице с лека умствена изостаналост“, но за хората е едно дете, живеещо приказния си живот, в който героите са мама, чичо и двамата й батковци.

Родена на 26 май 1994 г. в Ловеч, първоначално Стела не се отличава от другите деца. Първите крачки прави на година и 8 месеца, а проговаря много след това. Дали защото е дете на скромни родители или защото живее на село, никой не е забелязал вроденото заболяване на детето.

Като всички деца на 7 години постъпва в първи клас в основно училище „Марин Йонков“ в ловешкото село Радювене. Така до 4-ти клас, който се оказва препъни камъкът за Стела. Невъзможността й да се справи с учебната материя не й позволява да премине в по-горен клас. Така е 3 години. „Един ден ме повикаха в училище и ми съобщиха, че Стела има проблем и е редно да посетим лекар-невролог, защото тя не може да помни, има проблем в контактите с останалите деца, усамотява се“, разказва майка й Павлина.

Първоначалната диагноза на неврологът д-р Стела Димитрова е умствена изостаналост, а съименничката й трябва да продължи образованието си

в помощно училище.

Последва експертно решение на ТЕЛК, чийто членове са единодушни – детето има епилепсия, с намалена работоспособност на 75%. Причината за диагнозата на комисията са внезапните припадания на Стела. Бедните родители започват лечение за коварната болест, а медикаментите в последствие се оказват много тежки за приемане.

Доверила се на меродавната преценка на специалистите, майката лекува детето си 5 години за епилепсия, до 2012-та година, когато при ежегодната оценка от ТЕЛК я насочва за преглед при специалист в Плевен или София. „Понеже София е много далече, а и нямаше никакви свободни часове се насочихме към Плевен. Настаниха ни в частна клиника за 5 дни, през които направиха наново всичките изследвания на Стела. От тях стана ясно, че детето въобще не е било болно от епилепсия, а има притискане на нерв в мозъка, а припаданията са в следствие на силна емоция“, категорична е майката. Предписаните нови лекарства занижават припаданията до 2-3 пъти годишно.

Въпреки заболяването животът на момичето от схлупеното селце Орляне започва да влиза в релси. Записана е да учи в помощното училище „Васил Левски“ в Ловеч, откъдето на 8-ми юли м.г. получава свидетелство за професионална квалификация „Работник в озеленяването“. Дните прекарани в училището и ежедневната работа с цветя създават любовта й към букетите и аранжировката с пърстроцветните растения. Изработената от нея икебана печели отличие на конкурс в Пловдив през 2013 г. „Всички цветя са ми любими, но най-обичам розите, лалета и…жълтите“, усмихва се Стела, показвайки ми снимките, запечатали великия за живота й спомен от онзи конкурс.

Един ден бях в Ловеч и докато се разхождах видях една баба да продава гердани, направени от едни бобчета, от бурен (семената на дивото растение „слез“). Много ми харесаха и като се върнах в село, тръгнах по поляните да търся това растение, да си направя и аз такова герданче. Намерих го чак на поляната при баба Джена“, разказва Стела, докато доработва последния си за тази година такъв гердан.

Усмивката не слиза от лицето й,”

“дори на моменти избликът на щастие е толкова голям, че смехът й се чува от улицата. „Сама намира бурена, сама си чопли семките, но не използва игла, нито клечки за зъби, а си кърши трънчетата от диви дръвчета – слива или акация. Всяко едно семенце го боде и нанизва с влакна от брашнян чувал, така се успокоява“, подчертава доведеният й баща, който тя нарича „Моят чичо“. По думите му до момента Стела е направиха стотици, дори хиляди такива гердани, които подарява. За нея

парите нямат значение,”

но удоволствието да подаряваш и правиш другите щастливи е велико, дори за хората с нейната диагноза.

Приятел е много специална дума за Стела. Близките й твърдят, че тя трудно допуска някой до себе си, но когато това стане, е много всеотдайна. Със сгрято лице говори за Неско, Шенка, Илиянка и Дидко. Те са нейните другарчета, защото я приемат такава, каквато е, защото я обичат. А тя им отвръща с всичката любов, на която е способна. Не един или два са случаите, в които е дискриминирана от други деца в обществото. Моменти, които преживява тежко.

Освен семейството и приятелите си, важна роля в ежедневието й заемат и… зайчетата. Пеперудка, Шарко, Жълтурко, Рижка и Сивчо. Това не са анимационни герои, а имена на дългоушите животинки, за които тя се грижи. И им говори. Всеки ден. „С тях говори, все едно са живи хора, чувства ги много близки. Толкова я обичат те, че като са пуснати из двора, накъдето тръгне тя, те дотичват след нея“, признава чичо й Пламен.

Макар ежедневието младото момиче за мнозина да изглежда еднообразно, за Стела съвсем не е така. Вкъщи тя помага за трапезата – обелва лук, реже картофите, но внимава много с ножа „защото е дама“. Така я е учил чичо. Обича българската музика, в частност поп-фолк. Твърди, че знае всичките песни на Преслава и Андреа, които пее на зайчетата. Самата тя

мечтае един ден да стане модел.

Така от герданите, със зайците, и чичо, и приятелите Стела живее своя живот измежду 150-те обитатели на ловешкото село Орляне. Непотърсена. Държавата й дава пенсия от 120 лева, която едва стига за закупуването на ежедневните й лекарства. И така до следващото лято, когато отново цъфне буренът.

Ганчо Чурков

Leave a comment