Някъде в началото на 60-те през миналия век. В ловешкото село Сопот, по-конкретно – безкрайните зелени поля отвъд него.

Ежедневието на младото сопотянче Димчо било да тича подир родителите си на къра и… да мечтае. А пътеводител на собствените му мечти бил Юрий Гагарин. Впечатлен от полета на първия човек в Космоса, невръстният тийнейджър сънувал космонавта как се рее сред звездите, а една от тях поднасял в дар на него.

Пасейки разсеяно овцете из бахчите, Димчо търсел начин

* да изрази емоциите си чрез рисуване.

Дали заради времената, дали заради липсата на средства, единственото „платно“ за художника самодеец бил големият варовиков камък в близост до колибата на къра. Именно там образът на Юрий Гагарин оживява за пръв път от ръцете на малкото момче.

Един ден в Сопот дошъл прочутият столичен адвокат Михал Делиев, чиято фамилия идвала от малкото планинско селце. Отишъл на разходка в покрайнините и се натъкнал на нарисуваната къщурка, сътворена с емоциите на Димчо. Удивен от точността и красотата на първобитните изображения, се поинтересувал за тайнствения им автор. „Когато адвокатът разбира, че това всъщност съм аз – невръстен малчуган, отива право при баща ми и категорично заявява, че имам талант и трябва час по-скоро да бъда изпратен в Художественото училище в София“, разказва вече прочутият артист.

Последвал съветът на адвокат Делиев, бащата на Димчо Димитър Вълов хваща автобуса за столицата, за да проучи възможността отрокът му да стане художник. Идват дни и седмици в чакане на отговор от художественото школо, но уви – ни вест, ни кост. Вдига се бай Димитър отново до София, да види що е станало, че няма отговор за кандидатстването на сина му. Оказва се, крайният срок за подаването на документите изтича на следващия ден, а писмото е забавено някъде по пощенското трасе. Със сетни сили, в последния момент, бащата на Димчо хваща автобуса и се прибира с благата вест. За щастие всичко се развива по план и документите са подадени в срок. Изпитът е взет успешно от Димчо и бъдещият творец е записан в Художественото училище в София.

„От колибата да отида в необятната София бе голям шок за мен.“ Така започва разказа за живота си в столицата Димчо Димитров и продължава: „До този момент не бях ходил дори в Ловеч, а при посещенията ми в Угърчин изпитвах панически страх да не се загубя. С кравите, с овцете и изведнъж – на 15 септември в София“. Въпреки социалната разлика между него и съучениците му, казва, че бил приет добре, но тъгата по родния Сопот го е съсипвала. Едва след три месеца, при съвпадение на почивни дни и ден за манифестация, гимназистът успява да открадне 4 дни, за да се завърне при майка и баща. „Три месеца не бях си ходил, а когато си отидох, усещането в мен бе сякаш ме е нямало пет години“, емоционално споделя художникът.

Въпреки бедните времена младият талант успява да преживява. Разбрали за дарбата му, сопотяни се втурнали един през други да му поръчват да рисува портрети и пейзажи, запечатани на снимка. „Като посъберях 2-3 картини и си ходех да ги занеса, така припечелвах за джобни“, разказва Димитров. Освен портрети за съселяните си, заедно с негов съученик се хващат да рисуват имитация на стъклописи на детски градини в столицата.

Въпреки добрите показатели,

* мечтата му остава дърворезбата,

наричана тогава художествена обработка на дърво. „Учейки фреското, всеки ден се тюхках и упреквах защо не записах дърворезба. Любовта към дървото ме тласкаше към този занаят“, спомня си Димчо. Тя датира още от детството му, когато в дните, прекарани с дядо му, се наслаждавал на майсторлъка на стария самодеец. „С неговата специална крива брадва извайваше толкова прави греди, все едно под конец си ги рязал. Аз с теслата кълцах ли, кълцах и все не успявах да ударя на едно и също място“, припомня си дърворезбарят.

Бързото стечение на обстоятелствата и ниската степен на информираност при кандидатстването в училището не дават възможност на гимназиста да запише това, което иска. „Тогава исках да уча всичко. Харесваше ми обработката на гипс – скулптурата, обаче тя беше отделна специалност, обожавах дърворезбата – тя е в друга специалност, декорацията – и тя.

Петте години в престижното арт-училище минават като миг за любознателния ученик, взел най-ценното от преподавателя си Александър Коклин, баща на прочутия гримьор Димитър Коклин. При него усвоява техниката „Фреско“ – рисуване върху стена. Да композира произведенията си пък го научил Александър Лудколев, пред когото се прекланя и до днес. Това му помага в изготвянето на проектите. Нещо, което тепърва в своя живот ще оценява като изключително ценен урок. „След уроците усвоявах занаят и се готвих за майсторска степен по дързорезба при Емил Фердинандов и Петър Кушлев – хората, от които попих това, на което съм способен и до днес“, умилено разказва майсторът Димчо Димитров.

По волята на родителите му се връща в Ловеч и започва работа като художник към Търговията. В ловешкия театър го кани Иван Стоев, който по онова време е заместник-директор. „Там работата ми представляваше практика на всичко, което съм учил в художественото училище в София. Безброй пъти”, признава творецът. Така цели 32 години. Благодарен е, защото театърът му дава възможност да се развива в дърворезбата. „Въпреки че съм завършил училище, въпреки че съм специализирал при Петър Кушлев, законите бяха такива, че трябваше да се явя на изпит за майсторска степен. Театърът ми даде тази възможност. Да се усъвършенствам”, допълва още той.

Дърворезбата не е просто страст за Димчо Димитров. Особено чувство у твореца създава изработването на иконостаси. Като ученик през лятната ваканция ходи с колелото от Сопот до Троянския манастир, за да наблюдава стенописите и дърворезбата на иконостасите там. Това са около 30 километра в едната посока. „Стоях с часове и им се наслаждавах”, спомня си онези мигове майсторът.

Един ден, през 2005 г., отивайки на пазар до Златица, Димчо се отбива да почине в село Кърнаре, Карловско. От дума на дума става ясно, че в съседното село Христо Даново се строи църква и търсят майстор дърворезбар. Направих проекта и отидохме при покойния вече Пловдивски митрополит дядо Арсений. Той каза – да направи и една икона, но имаше и изисквания. Точно фиксира – на Зографите майсторлъкът да се повтори”, подробно описва един от най-значимите си проекти майстор дърворезбарят. Именно там Димчо кръщава внучката си Сияна.

Две години труд, хиляди трески от меката липа и много пот на челото – изминават като миг за Димчо. Но в труда си не е сам. Помага му синът Мирослав Димитров, който също е художник. Той изписва всичките 20 икони в храма. До него е и в монтажа.

Последват параклисът в Драшкова поляна, църквата в Радомир, стенопис в църквата в Иганово и храмовата икона на църквата „Света Петка“ в Плевен.

Построяването на големия катедрален храм „Св. св. Кирил и Методий“ в люляковия град ражда мечтата му да направи нещо в превърналия се като роден дом Ловеч. Цял един месец внимателно и грижливо изпипва всеки детайл по проекта за иконостаса в параклиса „Въведение Богородично“, намиращ се в приземния етаж на светата обител. „Много често, когато работя дълго време, спирам, излизам навън и след няколко часа се връщам и с бистър поглед коригирам допуснатите грешки”, обяснява той.

Вестта, че е победител в конкурса, го изпраща на седмото небе. Опиянен от ентусиазъм,

* работи денонощно

и за шест месеца завършва препълнения с ажурна дърворезба и фини извивки на дървото иконостас. Прави го от орех. Иконите близо година рисува Мирослав. Изписва ги във византийски стил. При откриването, на 25 октомври м.г., трудът им прави особено впечатление. Буди и възхищение у миряните, препълнили храма.

След успешното завършване на проекта в Ловеч пред 67-годишния майстор се изправя друго предизвикателство – току-що ремонтираната църква в Пресяка. Заченки на иконостаса там са дадени още преди години, но същинската работа започва едва в началото на тази година. Както във всичко останало, и в това Димчо влага максимума от себе си. Разстоянието между Ловеч и село Пресяка преминава по няколко пъти дневно. Най-сложен е монтажът на самия иконостас, както и запечатването му със специални лакове и препарати. „Всеки един детайл има своята сянка и място в плетеницата на живота. Това е изкуството“, казва Димитров.

Към ден-днешен на творческия хоризонт пред Димчо стои църква край Севлиево, където поколения след него да се наслаждават на таланта на твореца.

Ганчо Чурков

Leave a comment