Във времена, когато чужденецът е нарицателно за опасност, когато миграцията е форма на спасение, в града на люляците едно русокосо семейство прави необикновено впечатление. Пътя от едномилионния полски град Краков до едва 20-хилядния Ловеч Марчин, Еуника и 6-годишната Патриция Милош извървяват заедно, решително и еднопосочно. Към по-добро. Според тях.

Марчин Милош е на 32 години, по професия фризьор, а Еуника е икономист. Заедно с дъщеричката си през 2012 г. идват в Ловеч по покана на сънародници, които от години живеят тук. Макар месецът да е ноември, времето да е мрачно и студено, Марчин и Еуника се влюбват малкия град. „Краков е прекрасен град, но е много забързан. Всеки бърза с чаша кафе в ръка, няма време за нищо, за обикновен разговор с приятел.

* В Ловеч времето не тича, а се разхожда.

Това ни плени. А Вароша…“, с усмивка на лице разказва за преломната точка в своя живот коафьорът и допълва: „Тесните улички с каменна настилка, старите български къщи, спокойният град са преобразили нашите приятели, преформяйки живота им в истински щастлив.“ Детската градина „Мария Сиркова“ в стария квартал е капката, която прелива чашата на желанието младото семейство да заживее в люляковия град.

Мечтата на младото семейство не им дава покой. Макар и към този момент Марчин да е утвърден фризьор в роден Краков и салонът да му носи достатъчно доходи, по пътя към бленувания Ловеч той не се спира пред нищо. „За няколко месеца продадохме бизнеса, приключихме няколко административни въпроси и на 1 април 2013 година се преместихме“, спомня си Милош.

Оставили татковина, приятели, роднини, близки и всичко, което са градили толкова години, младите мечтатели правят най-важната крачка в живота си, сграбчени един друг. „И за миг не се замислихме колко е рискована тази крачка. Толкова бяхме влюбени в това място, че нищо друго нямаше значение“, споделя полякът.

Притиснат от липсата на препитание, дни след пристигането си Марчин намира помещение, където да упражнява професията си. „Началото бе кошмарно за мен, имах максимум по един клиент дневно, обикновено свързан с хотела (където е салонът му – б. а.). От първата подстрижка не помня почти нищо, в паметта ми е като черно петно. Бях толкова притеснен, чувствах се ужасно, защото не разбирах човекът какво иска от мен и как иска да бъде подстриган“, засрамено споделя стилистът.

Ежедневният контакт с клиенти му помага бързо да овладее сложния език, за него най-трудна е азбуката. „Всеки ден отделях поне по 10 минути да чета на български, за да мога да свикна с буквите. Основна помощ ми оказа и дъщеря ми, която учи буквите в предучилищната си подготовка, но преди всичко съм благодарен на жителите на града за толерантността и разбирането за „смешния“ ми български“, допълва той.

Така, с лека форма на самоирония, Марчин опростява всеки детайл от ежедневието си. Пред развития Краков, където бизнесът е по-успешен, пред обученията на най-добрите специалисти в този бранш, пред забързаното ежедневие той и семейството му избират тихия и простичък Ловеч. Въпреки че според тях никоя държава не е Раят на земята, дошли веднъж в България, не биха направили крачка назад към родна Полша. Неговата съпоставка между двата града се изразява по следния начин: „Там

* всички работят като роботи пет дни,

а на шестия като под строй отиват в мола, където има стотици магазини, изкуствена светлина, и похарчват всичките пари, изкарани през седмицата, за неща, от които нямат нужда. Това, което имаме тук, е несъизмеримо богатство.“

Макар да е млад и материалното и модерното да са с приоритет за тази възраст, полякът се взира в ретро линиите. Но не в стилистиката на прическите, които оформя на своите клиенти, а във вещите, които го заобикалят. Любим за коафьора е мотопедът VESPA, чиито линии са характерни за средата на миналия век. „Винаги съм се възхищавал на гледките от Италия – стара къща в Тоскана, където върху паважния път е паркирана красива VESPA. Години наред мечтаех да я притежавам, докато един ден спрях да мечтая, а отидох да си я купя“, подчертава с усмивка младият ценител и допълва, че поради големия трафик в Краков изцяло металният мотопед е бил удобство, докато тук шофирането му доставя удоволствие.

Може би вдъхновен от италианската мода, но стилът на поляка коафьор значително се отличава. Костюмът, в съчетание с тънка вратовръзка, е задължителното работно облекло за Марчин. „Винаги съм разсъждавал, че

* официалното облекло е форма на благодарност и уважение

за доверието на човека, седнал на стола ти“, признава той.

Що се касае до модни тенденции, неведнъж клиентки са идвали със снимки на Бионсе и Дженфър Анистън, чийто стил фризьорът трябва да постигне. „Над 90 % от тези клиенти не са удовлетворени от резултата“, категоричен е стилистът. Макар решителността на хората да експериментират да го вдъхновява, за постигането на всяка една прическа трябва да се съобразиш с възможностите, които дава косата на клиента. По думите му в моден Париж жените не обръщат толкова внимание на външния си вид, както в малък Ловеч и с усмивка на лице допълва:

* „Тук всяка жена като от корица на списание!“

Пословичен е фактът, че във фризьорските салони информацията се предава светкавично. За Марчин Милош всеки човек е интересна история. Обича да разговаря с хората, да ги опознава и усеща, да научава повече за света около себе си. „За да направя най-добрата прическа на даден клиент, трябва да имам информация за личността му. Какъв е животът му, какви са навиците му, така в съзнанието ми се оформя най-подходящата линия на косата. Всички сме различни, затова прическата трябва да пасне на човек все едно се родил с нея“, категорично подчертава той и допълва, че нещото, с което не прави компромис, е дискретността. За него всичко, което чуе до фризьорския стол, си остава там.

Именно разговорите с младежи ученици от Гимназията за чужди езици „Екзарх Йосиф I” го впечатляват до там, че заедно със съпругата му Еуника са нетърпеливи детето им да постъпи да учи в елитното школо. На Патриция й предстои да бъде в първи клас догодина, като и двамата родители са на мнение, че искат детето им да учи в местното ОУ „Васил Левски“.

Докато изучава езика, докато подрежда пъзела на приключението, което нарича живот, Марчин не само говори на български, но и мисли на него, на път за вкъщи, карайки любимата си VESPA. И е щастлив, че вижда усмихнатите лица на хората, които вече нарича съграждани. Това го зарежда с енергия, свикнал в миналото да вижда само тъжните лица на забързаните краковчани, където непринудената усмивка по улицата е свързвана единствено с лудост.

Ганчо Чурков

Leave a comment