Малкото момиче плаче. Видът на бялата престилка и "страшните" лекарски слушалки го карат да изпада в ужас. Една ръка протрива тялото на изплашеното дете, а тих глас шепти: "Не плачи, моето момиче, всичко ще бъде наред". Магически спонтанно детето се успокоява, а усмивката внезапно озарява личицето му.

Не, това не е приказка, нито е художествен разказ, а преглед на 3-годишно дете при ловешкия педиатър д-р Наташа Шопова.
Мразовита събота следобед. Изминали са два дни от новогодишната нощ, а по улиците на Ловеч е пусто. Измежду блоковете, с почти невидима походка, към дома на поредното за деня болно дете се е запътила д-р Шопова. Не е последното, оказва се - след него има още, така до здрач. Въпреки че е неработен ден. Не и за нея.

Макар от 1981 година да е в Ловеч, дълги години й било трудно да свикне с раздялата от родния Петрич. "Допреди няколко години ми беше странно, дори неудобно да казвам на хората, че не съм от Ловеч, а от Югозападна България, но в последните години в мен остана само топлата носталгия към родния край и взех

"да се чувствам повече ловчалийка",

признава д-р Шопова.
Завършила Висшия медицински институт - София, през декември 1974 г., д-р Наташа Шопова не започва да практикува веднага лекарската професия, защото е по майчинство с първото си дете. Началото на професионалната й кариера е като лекар в тогавашната селска здравна служба в Угърчин, откъдето е нейният съпруг д-р Стоян Паунов. Там тя работи от август 1975 г. до 15 септември 1979 г. Завърнала се в роден Петрич, тя работи като лекар в Детско отделение на болницата от октомври 1979 г. до април 1981 г. Тогава започва работа в Детска стая към Родилно отделение на Окръжна болница - Ловеч. През 1985 година на базата на Детска стая се разкрива едно от първите в страната неонатологични отделения. От 1989 г. до 30 декември 2014 г. е завеждащ на Детско отделение в Многопрофилната болница за активно лечение "Проф. д-р Параскев Стоянов" - Ловеч.

Отдала се на заслужена почивка от началото на миналата година, вниманието й е съсредоточено между амбулаторната практика и грижите за семейството. "През лятото на 2015 г. отново се върнах в Неонатологичното отделение на ловешката болница, за да се запази това толкова добре работещо отделение със сърцат и чудесен персонал", уточнява лекарката.
През март 1989 г. преминава на работа в Детско отделение с желанието да се организира интензивен сектор за деца от 0- до 18-годишна възраст. Промените през есента на същата година изменят плановете, но останалите години работи в Детско отделение с "чудесен екип", изцяло отдаден на грижите за болните деца. "Любовта ми към неонатологията остана. Една акушерка ми казваше: "Д-р Шопова, Вие родихте дете и го оставихте за осиновяване, затова цял живот ще Ви е мъчно за него." Е, аз сега се върнах при него", споделя тя.
Децата са нейната любов. "Обичам децата, прегръщам ги, а дори някои

"ме наричат "бабо Шопова".

Аз не възразявам на това обръщение, напротив, това е техният начин, с който изразяват доверието си към мен, а и по-мило обръщение от "бабо" на моята възраст няма", усмихва се тя и допълва: "Аз живея в техния свят, изживявам проблемите им, по-големите скришом ми споделят за гаджетата, а по-малките не плачат при мисълта, че отиват при лекар, а напротив - идват спокойни при мен."
Любовта към медицинската професия д-р Наташа Шопова изживява още в предгимназиална възраст. "Исках да стана лекар още от седми клас. Тогава имаше форми на санитарни дружинки, в които работата ми доставяше удоволствие. При едно съчинение на тема "Какъв искаш да станеш?" аз категорично подчертах, че искам да стана лекар, за да помагам и облекчавам болката на хората, но тогава още не знаех, че

в тази помощ има и страдание,

което съпреживяваш с болния. Тогава идва въпросът - така ли беше, така ли трябваше да бъде?", признава Д-р Шопова.
За нея най-голямата болка са децата, пред чието страдание медицината е безсилна. Тях приема най-близо до себе си, към тях е най-състрадателна. Възхищава се на родителите им, стаили болката в сърцето си и отдали се на грижата за детето.
Децата познава поименно. Всяко едно. Знае и проблемите им, и какво ги боли. Телефонът звъни, а тя вдига с думите: "Здравей, Деси, как е Никола, има ли температура?" Този начин на живот д-р Шопова води вече близо 40 години. Това коства много всеотдайност, съпричастие, търпение и отговорност, но и пренебрегване на собствените й деца.

В годините на създаване на неонатологичното отделение д-р Шопова работи почти денонощно, едва успява да направи нещо за вечеря за съпруга си и двете си деца. За тези времена тя разказва: "Една вечер бях застанала над тях, докато се хранят, а те имаха спор помежду си, при което аз ги прекъснах с думите: "Хайде, яжте по-бързо, че ей сега ще дойде линейката и пак сами ще си миете съдовете", при което синът ми Тони хвърли приборите и каза: "Нито лекар ще стана, нито за лекарка ще се оженя". Явно тези думи предначертаха живота му, защото той е педиатър-неонатолог, а съпругата му е акушер-гинеколог".

Двете й деца - синът Тони и дъщерята Пенка, избират сами пътя на професионалното си развитие. Когато завършва гимназия, твърдо решила да учи право, дъщеря й е изправена пред избора - държавна поръчка или платено обучение. "Тогава беше началото на демокрацията, заплатите бяха несигурни. Една от най-тежките ми нощи в живота бе онази, в която убеждавах Пепи да запише при кандидатстването си всички възможни държавни поръчки, а едва след това платеното право, защото ще е трудно да я издържаме с баща й. Влезе с отличен в Юридическия факултет на Софийския университет и завърши с тази оценка образованието си там", горда е д-р Шопова. А реализацията на щерката я отвела в далечен Мюнхен, където работи в централата на световна застрахователна компания.

Професията, превърнала се в

начин на живот за д-р Наташа Шопова,

тя описва с думите: "Медицината не е само усмивки, успех и оздравели деца". С ужас си спомня най-тежките дни в своята кариера. Годината е 1984-а, а в Родилното отделение на ловешката болница възниква вътреболнична инфекция. "Това бяха най-черните дни и нощи в моя живот. Момент, в който не можеше да се уточни какво става и откъде е дошло. Шокът е физически, психически и психологически - търсиш вината навсякъде, най-вече в себе си. Оказа се междинен щам между клибсиела и коли, който тогава кръстиха "Клибсиела-Ловеч-84". Когато тръгвах от Петрич за Ловеч и пред мен стоеше изборът да стана училищен лекар или педиатър, началничката на Детското отделение в петричката болница ми каза: "Ти ще се справиш, само Господ да те пази от вътреболнична инфекция." Е, три години по-късно осъзнах какво означават на практика думите й. Един момент на самобичуване", спомня си д-р Шопова.

Най-голямото си щастие като лекар тя намира в усмивките по лицата на децата, когато я видят, когато тичат запъхтени към нея по улицата, когато майките им се събират, за да си говорят с нея. Дани, майката на Михаил, я нарича "изчезващ вид", за вече пълнолетните Боби и Полина тя е усмихнатият човек, който винаги е бил до тях, когато са имали нужда от нея, а Янка, майката на Славяна и организатор на миналогодишната изненада по случай пенсионирането на д-р Шопова, казва: "Ние я изненадахме, защото тя каза, че е изморена, че иска вече да си почива, но отново се върна на работа. Когато реши да го направи отново, ние пак ще я изненадаме, и така, до края на света... Но истината е една - тя не може без децата - нейните деца."

Ако трябва да избира отново дали да дойде в Ловеч, д-р Наташа Шопова отговаря с думите: "Да, ако срещна съпруга ми д-р Стоян Паунов отново, със сигурност".

А веруюто й е, че ще спре да работи, когато майка на дете, което е лекувала, премине на отсрещния тротоар, като я срещне...

Ганчо Чурков

Leave a comment